Колко Ви е часът?

Някакъв странник ме попита докато с пейката на спирката си правехме компания. Какъв е правилният отговор на подобен въпрос? Имам ли час? Само един час ли имам? Кой е моят  час и по какъв начин се измерва? И откъде този непознат ще знае, че притежавам час? Спестих на очевидно бързащия и очакващ отговор човек очевидно глупавите ми и все още нямащи отговор въпроси и след кратка справка му споделих часа на  телефона си (но не моя час!) : "И 48. Двайсе и 48." Мъжът се обърна и закрачи бързо по мокрия тротоар. Сигурно не му е допаднал часът ми. Вашият час да не би да е по-хубав от моя, ядосано исках да изкрещя след него, но устата ми измърмори само едно "Приятна вечер." Искрено ненавиждам филтъра, който преобразува мислите в благоприлична реч. Но без него човешкият вид най-вероятно щеше да се самоунищожи.

В Библията се твърди, че Бог е създал небесните светила четвъртия ден. Тогава как без да съществува Слънце е било ясно какво е ден и кой е поредният номер на текущия ден? Каква е мерната единица за ден или за час? И изобщо мерните единици за време имат ли си мерни единици? Часът се измерва в минути, минутите - в секунди, секундите - в нещо по-малко, по-малкото нещо в нещо още по-малко, докато не стигнем до нещо толкова малко, че няма смисъл да го измерваме, т.е. измерва се в нищо. Следователно в крайна сметка и часът се измерва в нищо или не се измерва.

Според разни мъдри хора времето било пари. Един час е равен на парите, с които е оценен човешкият труд, извършен в рамките на едно пълно завъртане на голямата стрелка на нормално работещ часовник. А човешкият труд от своя страна се оценява строго индивидуално, в зависимост от натрупаните качества, умения и знания. Ужасяващо, нали? Някой ти казва, че часът ти струва 5 лева, но ако си скъсаш задника от работа и минат определен брой работни часове, има шанс някога часът ти да струва цели шест лева. В един момент поглеждаш назад, държиш гордо своите шест лева в ръка и осъзнаваш, че са те прецакали. Ограбили са те. Накарали са те да стоиш пред компютър, натискайки бутончета, или да береш ягоди, или каквото и да е, унищожавайки безвъзвратно времето си и накрая имаш просто някаква хартийка.
Не мога да го приема. Не искам да го приемам. Но мога ли да направя нещо...

Колко Ви е часът? Колко струва часът Ви? Не е ли той безценен, защото е неповторим?

Ето го автобусът. Чакам го половин час или 2 лева и 50 стотинки. Мразя да чакам. Чакането е избор, възприятие за определен интервал време. Ако го нарека "чакане", ще е просто чакане и унищожаване на време. Мога да му дам друг смисъл. Примерно наблюдение на преминаващи автомобили и пешеходци с цел изучаване поведението на биологичния вид Homo exspectos или четене на книжка, телефонен разговор, музика, подскачане на един крак, игра с някое улично куче, лицеви опори на булеварда, бъркане в носа и други смислни неща.

Но ето, че индикацията за край на чакането ми на спирката настъпи и сега спокойно мога да започна нов вид чакане - чакане да стигна до точка Х. Сядам до прозореца. Минавам покрай улична табела, гласяща: "Животът е безценен! Нека го запазим!" Всеки път, когато я видя, ми се иска да променя надписа на: "Животът е безцелен! Нека го запалим!" На следващата спирка до мен тупва някаква лелка. Прекрасно. Сега вместо да си чакам на спокойствие, трябва да измисля какво да й кажа, когато се озова в достатъчно близка околност на точката Х. Чувала съм някои хора да употребяват: "Ще слизате ли?" Не мога да попитам това, защото има ненулева вероятност жената  да си помисли, че се интересувам от нейното местоположение. Не ме интересува нито дали, нито къде ще слиза. Нито тя, нито който и да е от тези непознати чакащи хора и убиващи времето си хора. Така, както на никого от тях ме му пука аз къде и дали ще сляза. Така че няма да заблуждавам горката женица. Не ме интересува и толкова. Ще питам може ли да сляза. Не, и това не е подходящо... Много ясно, че може да сляза. Каква е тя, че да искам разрешение от нея?! Нищо няма да я питам. Просто ще й съобщя, че слизам. Ако иска, да се дръпне, а ако не иска, няма да драматизирам, а просто ще я прескоча. "Извинете, може ли да мина?" Глупав филтър... Отивам да убивам секунди на друго място с поредната безсмислена дейност. Докато секундите не убият мен. Fair enough, isn't it?

Тик-так

Чакаш някой да се сети.
Чакаш нещо да се случи.
Не чак шарени букети,
а тревичка да получиш.

Чакаш. Искаш доказателство,
за любов или приятелство.
Чакаш, но пристига пак
само тъжен звук. Тик. Так.

Бавно стръкчето надежда,
клюмнала глава навежда.
Не, не гледай към часовника.
Знай, че не е той виновника...

Ти виновно си, глупаче,
ти се криеш с похлупаче.
Заградилата те яма
става дяволски голяма.

Чакаш, ала за какво ли...
Спри с надеждите си голи.
Изненада най-голяма
е че изненада няма.

Our princess is in another castle...

Играл си Супер Марио, нали? Онази компютърна игра, при която си един прост работник с грозен гащеризон. През цялото време някакви същества се опитват да те убият, а ти се стремиш да събираш повече и повече пари, за да си осигуриш още живот. Правиш всичко за тъпите пари - удряш си главата в тухлени зидове, завираш се в мизерни канализации. Убиваш. И теб те убиват, мачкат, раняват, смаляват. Чувстваш се нищожен, озлобен, настървен да спечелиш.
Мислиш си, че можеше да е по-зле - примерно да не си Марио, а да си от онези безпомощни създания, които цял живот са заключени между две водопроводни тръби и се блъскат от едната в другата, после обратно, докато някой ден някакъв смотаняк с гащеризон не им скочи на главата и не ги разпльока. Така че почти се радваш, че си Марио, а не някаква друга твар. Спираш да обръщаш внимание, че си с грозен гащеризон. Дори не осъзнаваш, че гащеризонът ти е грозен, защото друг не си виждал никога и няма и да видиш. Такива са правилата на играта - ти си тъп работник, който цял живот ще ходи с грозния си гащеризон без да знае защо. Но какво ти пука, че си с гащеризон? Казали са ти, че има много по-важни неща в живота. Трябвало да спасиш някаква принцеса от някакъв дракон. И ти тръгваш, какво да правиш... Нито я знаеш хубава ли е тая принцеса, грозна ли е, глупава ли е, има ли пъпки в ушите, иска ли въобще да бъде спасявана... Защо изобщо една принцеса със собствен замък и дракон би се оплаквала и би й пукало за някакъв тип с гащеризон? В замъка няма ли да се чувства много по-добре? Там е в безопасност и никой няма да я нарани, никой няма да й причини страдание, никой няма да я накара да се привърже към него и после той най-безсрамно да умре и да я остави отново сама. Никой няма да й губи времето. Никой няма да обсебва мислите й. Но така никога няма да види колко прекрасен е светът, ще ми отговориш ти. Добре, Марио, върви при принцесата. Убий драконът - единственото същество, с което някога тя е общувала, може би обичала - и върви да й покажеш колко е прекрасен светът, как се чупят тухли с глава и как те преследват летящи костенурки, за да те убият. Сигурна съм, че принцесата ще е очарована. Побързай!

В момента няма връзка с този номер

София. 9 август 2011 година. Наближава 23 часа, а аз стоя сама на канапето в хола и трия телефонни номера от указателя на GSM-а си. Номерата на хора, с които вече не поддържам или не искам да поддържам връзка. Принудена съм да спра, защото телефонът ми звъни. На дисплея пише "Мама". Но защо толкова късно се обажда? Вдигам. Чувам единствено плач в слушалката. Когато тя най-после успява да поеме въздух, моли ме утре сутринта да не ходя на работа, а веднага да замина за Плевен. Защо? Какво се е случило? Просто си ела, стене гласът от слушалката. След няколко отчаяни повторения на въпроса, получавам отговор. Баща ми. Мъртъв е. Загинал, помагайки на приятел с ремонта. Уредът, с който е работил, дал на късо и баща ми се превърнал във фаталната част от електрическата верига. Майка ми затваря телефона. Вече не чувам плача й. Единственият звук в стаята е лудото биене на сърцето ми. Да - моето сърце, за разлика от неговото, все още бие... Звукът се удря в стените и ме заглушава. Не мога да помръдна. Нужни са ми усилия, за да дишам.

И сега какво? И неговия номер ли да изтрия от указателя?! Не мога. По-рано през деня той ми се обади. Да пита как искам да празнуваме рождения му ден този уикенд. Щеше да навърши 48. Последните му думи към мен бяха да реша какво искам и да му звънна. И двамата много добре знаехме, че никога не мога да реша какво искам. Но никой от нас не подозираше, че никога повече няма да му звънна.

Сега вече знам какво искам. Искам просто той да е жив. Искам да го прегърна. Искам да му кажа колко много го обичам. Искам да му забраня да умира, както той ми забраняваше да се прибирам късно вечер като малка. Късно е... Сега той е номер в указателя. Набирам го и чувам автоматичен запис "Вече няма връзка с този номер".

Връзка вече може и да няма, но има спомени. Хубави, лоши, ясни, смътни, весели, тъжни. Спомени... Той винаги ще е жив в тях. И спрете да ми казвате колко много съжалявате. Спрете да ме гледате с *онзи* поглед. Спрете да ме карате да се чувствам виновна, ако се усмихна. Спрете и вие да се чувствате виновни, ако се усмихнете пред мен. Усмихвайте се! Живейте! Обичайте! Така ще ми помогнете много повече, отколкото със съчувствени погледи и печал. И аз съжалявам, но съжалението и тъгата са безсилни пред линейността на времето. Миналото вече е написано. За нас остава бъдещето. Да, то ще е трудно, понякога много тежко... Но не може цял живот да се къпем в сълзи. Длъжни сме да живеем. Длъжни сме да обичаме. Длъжни сме да споделяме обичта си с близките и приятелите си, а защо не и на напълно непознати. Сега. Веднага. Всеки ден. Всяка нощ. Постоянно. Винаги! Защото някой ден може да няма връзка с този номер...

Обичам ви!

Where are you, my restart button?

My foolish heart,
oh, please, be smart.
Don't wait for him.
Keep self-esteem.

My broken heart,
life is an art.
It is a place
where no one stays

A heart so pure,
you act too poor
and cannot hide
what is inside.

A heart of fool,
stop putting fuel
in a dying fire.
Slake this desire!

Instead of burning
try some learning.
Yes, my foolish heart,
it's time to press "Restart"

And never beat for him again,
he was a lie, a myth, just rain.

(but I know you always will,
for love there is no pill,
so maybe I should kill ya
with vodka and tequila)

Не убивайте розите!

Някои рози умират красиво. До последно стоят гордо изправени и наперени, крещящи "Какво като си ме откъснал - аз винаги ще бъда роза!" А листата им едно по едно политат надолу и с трясък се разбиват върху дантелената покривка. Накрая розата остава гола. Замръзваща. Вкочанено стъбло с вкочанени бодли. Но то не може да клюмне. То е роза! Винаги е било и ще бъде роза. Не знае как да не бъде роза. Моля ви, не му казвайте, че вече просто е вкочанена бодлива пръчка, защото ще го нараните. То само се преструва на безстрашно и неуязвимо, а всъщност е безкрайно крехко. Моля ви, не му казвайте! Ще го убиете! То е роза! Всъщност вече няма значение - правете каквото искате... То е мъртво. ТЯ е мъртва...

Някои рози умират красиво. Други просто увяхват. Клюмват. Свеждат глава. Не търсят слънцето с поглед. Не ронят листа. Не откъсват нищо от себе си. Затварят се в опит да съхранят възможно най-дълго отлитащия живот. С очи, затворени за утрешната зора. Очи, къпещи се в отминали мигове. А там, в затворения цвят, бавно увяхва и споменът за слънцето, за светлината, за пеперудите...

Някои рози умират красиво. Други просто умират. Но за да разберете как ще умре една роза, трябва да я откъснете. Не убивайте розите!

killoм@ри

Какво са километрите, когато
с мечти за теб сърцето е облято,
ликът ти в паметта ми кът си има,
гласът ти тихо шепне нежна рима?

Не, нито километри, нито мили
не биха достоверно отразили
колко е дълъг пътят между нас,
защото път измерва се с сълзи за час.

Гатанка

Късам твоите окови,
за да те заключа в нови.
Бягството е немислимо,
нежелано, непростимо.

Щом открил си ме, аз зная -
с теб ще покорим безкрая
та дори от тази стая.
Виж ме - цялата сияя.

Ти, за мен пореден лов.
Името ми е?  (любов)

Довиждане

Прегръдка. Целувка. И тръгваш си.
Без да кажеш довиждане.
Щото, казваш, била съм в сърцето ти
и там постоянно ти виждаш ме.

Прегръдка. Целувка. И тръгваш си.
Щом не искаш да кажеш довиждане,
остани. И целувай, прегръщай ме,
и прошепвай ми нежно "обичам те".

Прегръдка. Целувка. И тръгвам си.
И не казвам довиждане.
Щом ме виждаш и без да съм с теб,
то защо ние с теб да се виждаме?!

Студено

Студено. Вали.
И светът се руши.
Угасват звезди
и умират души.

Затваряш очи,
но не можеш да спиш.
Навън е студено,
а отвътре гориш.

Въртиш се и знаеш,
че в студеното, там
някой някъде плаче,
някой също е сам.

И се питаш Кога?
и се чудиш Дали?
ще стопите снега
и ще спре да боли...

Той

Докосва ме нежно.
Гали ме страстно.
Мокри ме цялата.
Блузката бялата
лепне по тялото.
След малко събличам я.
Треперя. Обичам го!

Но ти, слънце мое,
недей да ренуваш,
а с мен и дъжда
ела да танцуваш.

Inspired by СЕСИЯ

Заливан с кафе и пропит със сълзи,
на бюрото ме чакаш, а така ме мързи...
Но ще дойде Денят... ти ще бъдеш за смет,
о, гаден, омазан, омразен конспект!

Вчера

Вече с теб не сме перфектно цяло.
Вечер не усещам твойто тяло.
Вече аз не съм със тебе. Вече
аз съм тук, а ти си тъй далече.

Вчера ти с целувки ме облече.
Вчера ти сърцето ми отвлече.
Вече няма да те видя. Вечер
ще ми липсваш. Как ми липсваш вече...

Вчера вече няма да се върне.
Вечер вече друг ще ме прегърне.
И това красиво наше вчера
днес е просто стихче във тефтера...

Неуспешно

Неуспех след неуспех...

Какво значи неуспехът?

Провален и повален,

търсиш смисъл и утеха.

Отминават нощ и ден,

но остава неуспехът.

Изморен и изтощен,

губиш своята пътека.

Долу в ъгъла, сломена,

смазана от неуспеха,

с клюмнала глава, строшена

вярата ти е в човека.

Неуспехът те разгражда

Неуспехът те убива.

За живот загубваш жажда

и поглъщаш го насила.

Но смъртта дали е бягство

към друг свят без неуспехи,

в който ти, тук тъй нещастен,

ще си с рицарски доспехи?

Can't Be Your Best Friend

Remember, my best friend, remember the time,
remember the time when we met.
I promised you, darling, I promised you, friend,
to be the best friend you have had.

Coz lovers fall in love and lovers break apart,
with tears in their eyes and pain in their heart.
But best friends are always, forever together
no matter the problems, no matter the weather.

I'm sorry, my best friend, I can't keep my vow,
I can't be your best friend no more.
I'm sorry, my best friend, I love you too much.
I crave for your kiss and your touch.

Don't quote me your poems, don't share me your dreams.
Coz I wish you were dreaming of me
Don't tell me I'm pretty, don't tell me I'm smart
Coz, darling, your breaking my heart.

I'd give up my life for you, oh, best friend of mine.
I would climb every mountain, I'd cross any line.
But there is only one thing I can no longer do.
I can't be your best friend, the best friend for you. 

Среща

ААААААААААААААААА... Как можах да кажа “да”?! 17:00 е само след час. Пътят до мястото на срещата е 20 минути. Това прави 40 минути. Само 40 минути да се приведа в нормален външен вид. Ужас, още съм по пижама. 40 минути... Какво да облека? Как можах да кажа “да”? Та аз дори не те познавам. Навън е горещо, значи трябва да е по-свободна дрешка. Да, вярно, пишем си от доста време в Скайп, но... Не, тези дънки не стават. Ами ако си някой сериен убиец? Даже самата аз предложих разходката да е в гората. Глупаво момиче... Тази пола дали е подходяща? Може да е последното нещо, което някога обличам... Ох, стига! Спирам с тези глупости и почвам да си търся потниче. Мисля, че в гардероба ми е избухнала бомба. Проверявам в новинарските сайтове, но там не откривам статия със съдържание “Бомба избухна в гардероб в Студентски град. Загинали на място са 4 тениски и един пуловер, 7 чорапа са в неизвестност.” Значи потничето е някъде там. Да, ето го. Остават 10 минути, направо перфектно... Дали ще те позная като те видя? Сигурно ще си човекът с маската и автоматът. Хм, имам воден пистолет, дали да не го взема? Не го взимам.

Излизам. АААААААААААААААА... Пияният майстор на пейката пред блока не ми казва нищо. НИЩО! А обикновено винаги изтърсва някой нескопосан комплимент за външния ми вид или просто подсвирва. Или изглеждам ужасно, или е прекалено пиян, за да говори. Да се върна ли да се преоблека? Защо хората пият? Искат да забравят? Не, късно е да се връщам. Да избягат? Да бъдат щастливи поне за момент? Няма къде да избягат. Никога няма да забравят. А щастието съществува само в романтичните комедии. Когато изтрезнеят, пак са във вмирисаните си от алкохолни изпарения, цигари и пот дрехи, очертанията на предметите отново са грозни и ясни, а не загадъчно размазани като в сънищата, отново им се пие... Дали знаят защо пият? Или са забравили?

Качвам се в автобуса. Трябва да сляза на спирка “Гара Пионер”. Това звучи като кафе-ресторант “Бар-пицария Кръчмата”. Този “Пионер” трябва най-после да реши гара ли иска да е, или спирка. За себе си знам, че не искам да съм нито гара, нито спирка, нито дори кафе-ресторант. Всеки ден минавам покрай “Пионер”, но никога не съм слизала тук. Днес ще ми е за първи път. Много се надявам да не е и за последен.

Слизам. На спирката (или гарата) няма никого. Сигурно се криеш в храстите или на някой покрив, насочваш оръжието си към мен и на челото ми в момента има червена точка от мерника му. Изваждам си телефона, за да проверя колко е часът. 17:02. Едно пропуснато повикване. От теб е. Сигурно ми звъниш, за да ми кажеш, че няма да дойдеш, или ще закъснееш. Или искаш да се мръдна малко на ляво, за да можеш да се прицелиш по-добре. Някой върви по тротоара към мен. Няма маска. Няма автомат. Следователно едва ли си ти. Махва ми с ръка. Махваш ми с ръка. Ти си! Ох, изглеждаш нормален. Отдъхвам си. А аз дали приличам на сериен убиец? Усмихвам се и тръгвам към теб. Подаваш ми ръка. Имаш зелени очи. И моите са зелени. Поне понякога. През повечето време се чудят какъв цвят искат да бъдат и междувременно са синьо-сиво-зеленикакви. Май казваш нещо. Но съм прекалено загледана в очите ти и не те чувам. Май и аз казвам нещо. Надявам се да е бил членоразделен звук. Как изобщо можех да се съмнявам в човек с толкова зелени очи? Вече ти вярвам и бих дошла с теб Навсякъде. Не бих имала нищо против дори да ме гръмнеш с пистолет. Воден, де. Тръгваме към навсякъде. Навсякъде започва от Рая. Раят в случая е една прекрасна райска градина. С райски дървета, отрупани с плодове. По клоните чуруликат приказно-шарени птиченца сякаш оцветени от 5-годишно дете с най-ярките цветове от палитрата. Цветя с неизвестни имена и неописуеми форми изпълват топлия въздух с опияняващ аромат. Сънувам ли? В София ли съм? Човек би искал да остане тук завинаги. Поне един със сигурност го е направил - Петър Дънов, който е избрал това място като вечен дом за тялото си. Малко русо момиченце подхвърля семенца на гълъбите в градината. Един от тях кацва на ръката му и мушва главичка направо в пликчето със семките. Детето изглежда толкова щастливо и спокойно.

Колкото и да е запленяващ този оазис насред сивия бетонен град, решаваме да тръгнем - все пак трябва да стигнем Навсякъде. И понеже Навсякъде включва Всичко, освен приказни моменти, то ни поднася и разочарования. Искаш да ми покажеш издяланите дървени къщи, които си виждал виждал тук преди известно време. Тръгваме към тях. Разказваш ми историята им, разказваш ми за създателят им. Искаш да ми ги покажеш. Но колкото и да искаш, това се оказва невъзможно. Защото явно някой толкова се е влюбил в тях, че е решил да си ги вземе и да не споделя красотата им с никой друг. Кой идиот би откраднал произведение на изкуството? Кой ненормалник би откраднал къща? Представям си една огромна ръка, която вдига къщурките от земята като парченца конструктор и си ги прибира в джоба. После бавно изтрива с гумичка всички спомени на хората, виждали някога къщичките. После на празното вече място, където има само развалини, строи мол. Защото моловете, за разлика от спомените, носят на притежателите си реални приходи.

Въпреки че и на двамата ни се иска, никой от нас не заплаква. Вместо това продължаваме напред. Кой знае, може пък случайно да намерим къде огромната ръка е преместила къщичките и да ги върнем обратно. Преди да са построили мол. Тръгваме към Борисовата градина. Вървим сами из гората, а наоколо само катеричките се престрашават да излязат в наше присъствие. Разказваш ми колко често се случват нещастни инциденти тук., колко момичета са убити, ограбени, отвлечени, пребити и какво ли още не. Дали все пак не сбърках? Дали зеленото на очите ти няма да е последното нещо, което ще видя?

Стигаме до въжения парк. Предлагаш да се възползваме от него. М***а му, знаех си, че не трябва да си обличам пола. Отказвам ти, но обещавам следващия път да се качим на дърветата с въжетата. Хм, дали ще има следващ път... Продължаваме напред. Стигаме до една полянка. А по средата на полянката - топка. Кое ли детенце я е забравило тук и дали в момента не плаче някъде за нея? Искаш ли да си поиграем? Искаш. Започваме да си подаваме топката и да тичаме из полянката. След неопределено количество време, когато умората почна да забавя реакциите ни, оставяме топката откъдето сме я взели (детенцето все пак може да си я потърси тук) и хващаме някаква друга пътечка. Казваш, че е време да разходиш кучето си, но не искаш разходката да свършва, затова ме каниш до вас, за да изведем Маймунчо заедно. Съгласявам се за пореден път днес. Някой ден трябва да се науча да казвам “не”. Но не сега.

ААААААААА. То ми се нахвърля и почва да ме ближе по лицето. Имаш най-прекрасното куче на света. Второто по прекрасност след моето, разбира се :) След около час разходка на красавеца, прибираме го у вас и отиваме в Борисовата да си довършим обиколката. Дали да не отидем в Маймунарника? Вече сме на входа му, но момичето, което се дере на караокето там в момента много бързо ни помага да вземем решение и веднага тръгваме в обратната посока. По пътя си взимаме по една бира, намираме си хубава зелена тревичка и се пльосваме на нея. Колко ли километра сме навъртели с теб днес? Гледаме облаците и почваме да се караме за формата на огромния черен облак . Пате е. Не е кораб! И колкото и да повтаряш, че е кораб, няма да стане кораб. Защото е пате! И не е кораб! Пате. Пате. Пате. Пате. И докато определяме самоличността на облака, той, очевидно разстроен, загубил предства за вътрепното си Аз, почва да плаче. Явно не иска да е пате. Ама не иска и да е кораб! Приятният топъл дъжд започва да се усилва и да става не толкова топъл. Хващаш ме за ръка и почваме да тичаме нанякъде. Навън става все по тъмно, а дъждът - все по-студен и проливен. Защо тичаме? Няма да се стопим. Как обичам дъжда само. Дори да е студен. Дори да е тъмно.

Вече сме на някаква улица. Продължаваме да тичаме. Обръщаш се и виждаш, че съм уморена. Спираш. И аз спирам. Под един билборд сме. В ивица с ширина около 30 сантиметра, в която не вали дъжд. Сигурно отдавна е минало полунощ. Наоколо няма никого. Само ти, аз и дъждът като завеса от двете ни страни. Студено ми е и треперя. Прегръщаш ме, за да ме стоплиш. Прегръщам те, за да те стопля. Ще ме целунеш ли? Да те целуна ли?