Някои рози умират красиво. До последно стоят гордо изправени и наперени, крещящи "Какво като си ме откъснал - аз винаги ще бъда роза!" А листата им едно по едно политат надолу и с трясък се разбиват върху дантелената покривка. Накрая розата остава гола. Замръзваща. Вкочанено стъбло с вкочанени бодли. Но то не може да клюмне. То е роза! Винаги е било и ще бъде роза. Не знае как да не бъде роза. Моля ви, не му казвайте, че вече просто е вкочанена бодлива пръчка, защото ще го нараните. То само се преструва на безстрашно и неуязвимо, а всъщност е безкрайно крехко. Моля ви, не му казвайте! Ще го убиете! То е роза! Всъщност вече няма значение - правете каквото искате... То е мъртво. ТЯ е мъртва...
Някои рози умират красиво. Други просто увяхват. Клюмват. Свеждат глава. Не търсят слънцето с поглед. Не ронят листа. Не откъсват нищо от себе си. Затварят се в опит да съхранят възможно най-дълго отлитащия живот. С очи, затворени за утрешната зора. Очи, къпещи се в отминали мигове. А там, в затворения цвят, бавно увяхва и споменът за слънцето, за светлината, за пеперудите...
Някои рози умират красиво. Други просто умират. Но за да разберете как ще умре една роза, трябва да я откъснете. Не убивайте розите!
No comments:
Post a Comment