В момента няма връзка с този номер

София. 9 август 2011 година. Наближава 23 часа, а аз стоя сама на канапето в хола и трия телефонни номера от указателя на GSM-а си. Номерата на хора, с които вече не поддържам или не искам да поддържам връзка. Принудена съм да спра, защото телефонът ми звъни. На дисплея пише "Мама". Но защо толкова късно се обажда? Вдигам. Чувам единствено плач в слушалката. Когато тя най-после успява да поеме въздух, моли ме утре сутринта да не ходя на работа, а веднага да замина за Плевен. Защо? Какво се е случило? Просто си ела, стене гласът от слушалката. След няколко отчаяни повторения на въпроса, получавам отговор. Баща ми. Мъртъв е. Загинал, помагайки на приятел с ремонта. Уредът, с който е работил, дал на късо и баща ми се превърнал във фаталната част от електрическата верига. Майка ми затваря телефона. Вече не чувам плача й. Единственият звук в стаята е лудото биене на сърцето ми. Да - моето сърце, за разлика от неговото, все още бие... Звукът се удря в стените и ме заглушава. Не мога да помръдна. Нужни са ми усилия, за да дишам.

И сега какво? И неговия номер ли да изтрия от указателя?! Не мога. По-рано през деня той ми се обади. Да пита как искам да празнуваме рождения му ден този уикенд. Щеше да навърши 48. Последните му думи към мен бяха да реша какво искам и да му звънна. И двамата много добре знаехме, че никога не мога да реша какво искам. Но никой от нас не подозираше, че никога повече няма да му звънна.

Сега вече знам какво искам. Искам просто той да е жив. Искам да го прегърна. Искам да му кажа колко много го обичам. Искам да му забраня да умира, както той ми забраняваше да се прибирам късно вечер като малка. Късно е... Сега той е номер в указателя. Набирам го и чувам автоматичен запис "Вече няма връзка с този номер".

Връзка вече може и да няма, но има спомени. Хубави, лоши, ясни, смътни, весели, тъжни. Спомени... Той винаги ще е жив в тях. И спрете да ми казвате колко много съжалявате. Спрете да ме гледате с *онзи* поглед. Спрете да ме карате да се чувствам виновна, ако се усмихна. Спрете и вие да се чувствате виновни, ако се усмихнете пред мен. Усмихвайте се! Живейте! Обичайте! Така ще ми помогнете много повече, отколкото със съчувствени погледи и печал. И аз съжалявам, но съжалението и тъгата са безсилни пред линейността на времето. Миналото вече е написано. За нас остава бъдещето. Да, то ще е трудно, понякога много тежко... Но не може цял живот да се къпем в сълзи. Длъжни сме да живеем. Длъжни сме да обичаме. Длъжни сме да споделяме обичта си с близките и приятелите си, а защо не и на напълно непознати. Сега. Веднага. Всеки ден. Всяка нощ. Постоянно. Винаги! Защото някой ден може да няма връзка с този номер...

Обичам ви!