Пази се от зомбита, когато рибите говорят

Хората все още вярват, че рибите не говорят. Всеки ден на път за работа разчитам именно на говореща риба да ме събуди и да ми съобщи, че е време да прогоня нощта от очите си и да сляза от автобуса. Сещате се - онази синьо-жълтата риба под Моста на влюбените. Друга риба, препичаща се на слънце зад театър "София", ми намеква, че театралният сезон още не е започнал и сега му е времето да скокна до морето. А когато я послушам и вече съм в Балчик, една жълта риба със сериозни слънчеви изгаряния вместо да се маже с кисело мляко решава да ми сподели колко освежаващо и какъв рай за сетивата е да се разхождаш из пъстрата и прохладна ботаническа градина сред знайни и незнайни растителни видове.
Рибите са навсякъде и говорят. А когато не говорят, ни наблюдават с милиони очи, прикрити умело зад разнообразни форми. Все пак трябва да ни опознаят, за да ни дадат ценния съвет, от който се нуждаем в момента. И винаги ни го дават. Но ние все още не вярваме, че рибите говорят. А как да чуем нещо, в което не вярваме...

Грешката е вярна

- Ало, Ани?

- Не е Ани, имате грешка - аз съм Лора.

- Няма грешка, Лора, ти си Ани.

- Как така съм Ани, като съм Лора?

- Ани, след като тази седмица навърши осем годинки, вече мога да разкрия пред теб една тайна и да ти разкажа защо си Ани, а не Лора. Можеш ли да пазиш тайни?

- Естествено! Само глупавите и старите хора не могат. А аз не съм нито глупава, нито толкова стара, въпреки че вече съм на осем.

- Чудесно! Сама си вкъщи, нали? Ани, не знам дали ще ми повярваш, но ти си принцеса. ИСТИНСКА принцеса. Твоите ИСТИНСКИ родители са кралят и кралицата на остров Лали. Това е един остров, който се намира в Тихия океан. Остров, обсипан с цветя, с красиви плажове и шарени птици по палмите, пеещи чудни песни на човешки език. На този остров съществува древна традиция, при която щом се роди принц или принцеса, детето се дава за отглеждане на обикновено семейство някъде по света докато не навърши осем годишна възраст. Ти си родена там, Ани, на този остров и вече е време да се завърнеш при истинските си родители.

- Но… как така? Защо? Защо майка ми и баща ми да ме оставили сама и то на това място?

- Такива са традициите. Така детето се учи да бъде състрадателно, разширява кръгозора си, вижда как живеят обикновените хора и ги опознава, за да може като порастне да бъде добър и обичан управляващ на своя народ, разбиращ какви са потребностите и проблемите му, умеещ да изслушва, да взима мъдри решения и да..

- Има ли дворец там, на този остров? - прекъсна го Лора.

- Има, при това огромен и изключително красив. Твоите стаи вече са готови и те очакват.

- Моите стаи? Ще имам собствена стая, а няма да спя на диванчето в кухнята между печката и кошът за боклук?

- Разбира се, че ще имаш собствена стая. Ще имаш и отделна стая, в която са наредени роклите ти, като всяка принцеса. Също така огромна стая с всякакви играчки, направени специално за теб и каквито никое друго дете няма. Стая за рисуване, музикална стая, стая - ледена пързалка и какви ли не други стаи, но няма да ти разказвам за всички, за да не разваля изненадите, които сме ти приготвили. Също така ще имаш пони и кученца, които те чакат да им измислиш имена. Как ти звучи?

- Уау... Винаги съм си мечтаела да бъда принцеса. Примерно, когато мама не иска да ми купи шоколад, защото “нямала възможност точно днес”. Или когато тати ме взима от училище с мръсния си гащеризон, изцапан с вар, а Наталия от моя клас я взима голям  черен автомобил, каран от личен шофьор в костюм. Понякога, когато се случи тя да види моя баща, умирам от срам и искам да се скрия някъде. Понякога си мечтая и мен да ме вземат с хубава кола, а не да мръзнем с тати в тролея, да ни блъскат хора от всички страни и  да миреше на лук от чантите на бабите. И децата от класа да гледат моя телефон с възхищение, а не да се смеят всеки път, когато извадя старата Nokia на мама и да ме питат какво правя с тази тухла, орехи ли ще чупя... А какво ще стане с тях - с мама и тати - като замина?

- Те са предупредени още от началото, че ще са с теб само осем години и са подготвени за този момент. Въпреки това, сигурно ще се натъжат от раздялата, затова е по-добре да не им казваш - така ще им е по-лесно. Ние ще им се обадим като те вземем, за да не се притесняват дали си добре. И така, Ани. Утре в голямото междучасие излез пред входа на училището и там ще те чака твоят личен шофьор, облечен в син костюм, за да те отведе при истинските ти родители - кралят и кралицата на остров Лали. Запомни ли всичко?

- Да. Добре, няма да им казвам. И на мен ще ми е тъжно за тях… Дали ще може да ги виждам от време на време?

- Ще може да правиш всичко, каквото пожелаеш - нали си принцеса.

- Значи само трябва да си приготвя багажа за утре? Какъв цвят е понито?

- Бяло със златиста грива и розова панделка. И не, няма нужда от багаж. В двореца ще имаш всичко необходимо, за което някога би могла да се сетиш. До утре, Ани. Кралството ти те очаква с нетърпение. В голямото междучасие, да не забравиш.

    На следващия ден походката на Лора беше променена. Чувстваше се толкова по-лека, все едно всеки момент ще полети, а в гръдния ѝ кош сякаш катерицата от Ледена епоха гони лешници. Вървеше изправена и с високо вдигната глава. Струваше ѝ се, че вижда света за първи път. Наталия вече не ѝ се струваше като момиче, на което да завижда, а като някаква разглезена лигла, която изобщо не може да се мери с една истинска принцеса. А понито? Какво ли име да му избере? Станчо, като момчето от съседния клас, което приличаше на кон? Или Пухчо. Не, определено не. Може би Палечко или Стрела. Или Златогрив… През няколко минути поглеждаше часовника си с Мики Маус, но мустаците на мишката, които показваха времето, се влачеха изключително бавно днес. Най-после звънецът сигнализира, че два от мустаците на Мики са влезли в дясното му ухо, т.е. че часът е станал 10 без 10 и е време за голямо междучасие. Лора затича към входа на училището, където вече чакаше облечен в синьо мъж и се оглеждаше нервно. Притеснено да не е закъсняло прекалено много и мъжът да откаже да я вземе, момичето се отправи към него. Страховете се разсеяха, когато я посрещна голяма усмивка и подадена ръка:

- Принцесо Ани, за мен е чест да бъда ваш шофьор днес. Последвайте ме към каляската. Не спрях директно пред входа, защото в този район е забранено движението на еднорози в делнични дни.

    Лора доверчиво хвана протегнатата ръка на мъжа и тръгнаха по уличката. На първата пресечка той сложи ръка върху устата на момичето, сграбчи го и се пъхна с него ловко в отворилата се врата на паркирана там кола, която потегли моментално.

    В една лаборатория в подземен гараж един компютър изведе няколко съвпадения на различни органи според кръвната група на момичето както и цените, които търсещите предлагаха за тези органи. “Ударихме джакпота с това момиче” - помисли си Иван, гледайки упоеното неподвижно тяло на детето върху масата.

    В същото време в друга част на града разтревожен, един баща отвори входната врата на апартамента си. Дъщеря му не го чакаше пред училище днес, затова беше решил, че се е прибрала с приятелките си от квартала. Но защо ли не му беше казала по-рано и не отговаряше на телефонните му обаждания? Обикновено го предупреждаваше. Може би батерията на телефона ѝ се е изтощила отново. Добре ще ѝ дойде малко позакъснелият подарък за рождения ѝ ден - новият телефон, който ѝ носеше в едната си ръка.

- Принцесо, вкъщи ли си?

Фтички

- Виж! Орел!
- Това не е орел - щъркел е! (Пауза) Какво правиш?
- Махам си мартеничката - нали видях щъркел.
- Не, не си. Ти видя орел, а аз видях щъркел. Остави я.

Србиje - разходка до Пирот, разни манастири, ждрелото на река Ерма и Димитровград

Еднодневна разходка до Сърбия е доста удачен начин за уплътняване на мързелив съботен ден. В интернет веднага намираме туристическа агенция, която предлага на много прилична сума транспорт до сръбските градчета Пирот и Димитровград, както и два манастира и изключително живописното ждрело на река Ерма. Предупредени сме от приятели и познати, че целта на тези екскурзии е български пенсионери да си купят евтина прежда и прах за пране от друга държава, но на инат не им вярваме и решаваме да опитаме.

Та Сърбия... Оказа се по-близо, отколкото си мислех. И въпреки че са толкова близо, сърбите така и не са надзърнали в нашата азбука да видят буквичката "щ", а се мъчат, пишейки "шт". Имат две азбуки - на кирилица и латиница. На монетите си имат изобразени сръбски манастири, а на банкнотите - вижте сами:

Не, това не е Милко Калайджиев!  А Никола Тесла, който е със сръбски произход. Един наш лев се равнява на около 50 техни динара, а една тяхна плескавица (ако не сложите ударението на първата сричка, веднага ще ви поправят) е към 80 динара, каквато е и цената на сръбската бира.
Важно е да се знае, че  Žestoka pića не означава "жестока пица", а "твърд алкохол".

Пирот. Името му означава кула, защото край града има останки от кули. А сега може да се види крепост, но само от външната страна, защото е заключена.

Ох, не ви запознах с Меденко, който пътува заедно с нас. Не го гледайте, че се усмихва - той е възмутен от мизерията при археологическата забележителност. За разлика от самия град Пирот, тук беше по-мръсно дори от България.

 

В далечината видяхме някакъв знак за (може би) екопътека и се отправихме към него. По пътя разбрахме колко обичат жителите на Пирот своя град.

 До табелата имаше кална пътечка, осеяна с остатъци от човешки и животински произход, но носовете ни не позволиха да продължим напред. На Меденко даже му падна едното око от гледката... Покатерихме се мъничко по скалите в срещуположната посока и се върнахме долу в цивилизацията.

Долу разбрахме, че думичката цивилизация може да се ползва в едно изречение с Пирот само с определението древна към нея. Времето тук сякаш беше спряло преди 50 години. Ако трябва да опиша Пирот с една дума, тя ще е спокойствие. Хората са от средна възраст нагоре, автомобилите са стари, но жителите се движат предимно с велосипеди. Навсякъде има велосипеди. Баби и дядовци с кошнички и велосипеди на пазар. Оставени велосипеди край пътя. Велосипеди, облегнати на дърветата. Така и не успях да видя велосипед, завързан или заключен за нещо. Явно или хората си имат достатъчно доверие тук, или просто никой не би откраднал такива развалини.

И идва момент за същинската част на градчето - пазара. Имах чувството, че сушените чушки са стоката, без която оцеляването на човечеството е невъзможно, защото почти всички там или купуваха, или продаваха такива чушки.

 Цените са по-ниски в сравнение с милата ни родина. Продавачите приемат и българска валута на някои места, но ако имате нужда от обмяна, change бюрото се произнася "менячница".
Нищо не си купихме от пазара, а само си откраднахме няколко запечатани на снимки момента.

Общо взето не им е лесно на сърбите с този език...

 Почерпихме малко сръбска мъдрост, докато покрай нас преминаваха тунинговани автомобили и старци с чушки.

Ние си носехме мартенички на ръцете, а там направо се бяха облекли като мартнички.
Успяхме да се измъкнем невредими от пазара, прекосихме моста над река Нишава и се завърнахме обратно към автобуса, където нашите възрастни спътници вече бяха напълнили багажното отделение с яйца, евтини лекарства и сирене.

 Сръбските таксита (за разлика от мен) не са в жълто.

Следваща спирка - Погановски манастир. Там хора почти нямаше, но пък популацията на котки компенсираше и за двата вида.

 Преди да сме се привързали прекалено много към дебелите мъркащи същества и преди Меденко да е загубил още някоя част от себе си заради облизващите се котки, отправихме се пеша към ждрелото на река Ерма, през което само минахме с автобуса на идване към манастира. Групата обеща да ни прибере като ни настигне с автобуса по обратния път.

Ерма, here we come! Реката ни предложи гледка, до която всеки трябва да се докосне поне веднъж в живота си. Ако не ви се разхожда, ще ви спестя мъките и ще ви предложа няколко снимки. Звуци там и без това не се чуваха - птиците сигурно още спят или не са се върнали, ако изобщо се връщат тук.

След светлината в края на последния от двата прокопани в скалите тунели, от него се подаде и автобусът ни, който беше достатъчно любезен да спре и да ни приюти на топло при бабите.

Дестинацията, към която той ни поведе, отново беше манастир (Суковският манастир) - този път мъжки, много стар, на другия бряг на реката. Бил е построен някога от царица Елена (ех, палава е била тази Елена - цял мъжки манастир да си направи). Но както и да е. Пристигнахме там. Посрещна ни мъж в расо с мобифон и ни направи знак с ръка да го последваме не към църквата, а към магазина... Тук може да се намери билкова ракия, доматен сок, мед и други съставки за алкохолни коктейли. Също така китайски химикалки и сувенири. Има и икони и свещи, но те не представляват интерес за нашите баби - ние икони си имаме и у София. Оставихме бабите да се чудят коя ракия ще е по-ароматна и се разходихме из манастира.

 Впечатление ни направи големият брой дяволи по иконописите (или както се наричат иконите по стени).

Обратно в автобуса и на път към Димитровград. Не знам къде се намира Димитровград в България и колко градове с това име има в нея, но един от градовете с такова име в Сърбия е точно до границата. За наше разочарование, в него не просто нямаше заключена крепост, а дори нямаше крепост. Но пък има евтини цигари, чипс с вкус на сарми, чипс с вкус на кисели краставички (само заради него бих дошла пак на това място - невероятен е) и контейнери за разделно събиране на отпадъци, при това използвани по предназначение.

 В крайна сметка Меденко, макар тежко ранен със звучащи в главата реклами на туристическата агенция и със знания за няколко нови вида плетки, споделени от бабите в автобуса, се прибра вкъщи доволен и навреме за демонстрациите по случай националния празник на България. А аз бях прекалено уморена, за да бъда доволна, но пък там успях да се снимам с автомобил с цвета на якето ми и да опитам прословутата сръбска скара. Меденко си е избрал за следваща дестинация Гърция, но все още преговаряме с него по въпроса.