Мислиш си, че можеше да е по-зле - примерно да не си Марио, а да си от онези безпомощни създания, които цял живот са заключени между две водопроводни тръби и се блъскат от едната в другата, после обратно, докато някой ден някакъв смотаняк с гащеризон не им скочи на главата и не ги разпльока. Така че почти се радваш, че си Марио, а не някаква друга твар. Спираш да обръщаш внимание, че си с грозен гащеризон. Дори не осъзнаваш, че гащеризонът ти е грозен, защото друг не си виждал никога и няма и да видиш. Такива са правилата на играта - ти си тъп работник, който цял живот ще ходи с грозния си гащеризон без да знае защо. Но какво ти пука, че си с гащеризон? Казали са ти, че има много по-важни неща в живота. Трябвало да спасиш някаква принцеса от някакъв дракон. И ти тръгваш, какво да правиш... Нито я знаеш хубава ли е тая принцеса, грозна ли е, глупава ли е, има ли пъпки в ушите, иска ли въобще да бъде спасявана... Защо изобщо една принцеса със собствен замък и дракон би се оплаквала и би й пукало за някакъв тип с гащеризон? В замъка няма ли да се чувства много по-добре? Там е в безопасност и никой няма да я нарани, никой няма да й причини страдание, никой няма да я накара да се привърже към него и после той най-безсрамно да умре и да я остави отново сама. Никой няма да й губи времето. Никой няма да обсебва мислите й. Но така никога няма да види колко прекрасен е светът, ще ми отговориш ти. Добре, Марио, върви при принцесата. Убий драконът - единственото същество, с което някога тя е общувала, може би обичала - и върви да й покажеш колко е прекрасен светът, как се чупят тухли с глава и как те преследват летящи костенурки, за да те убият. Сигурна съм, че принцесата ще е очарована. Побързай!
