Котка

Виждаш я на улицата и не можеш да не спреш. Спираш и опитваш да приближиш. Навеждаш се бавно и я наричаш с импровизирано гальовно име, за да се приближи и тя. Идва към теб, пристъпвайки плахо и неуверено. Със сигурност е домашна котка, пусната да се разходи, мислиш си. Протягаш ръка и я докосваш. Поглежда те, но не бяга. Започваш да я галиш. Започва да мърка. От мъркането телцето й започва да вибрира леко. Усещаш вливащата се в пръстите ти наслада. Козината й е копринено мека, а огромните й очи са притворени от удоволствие. Не може да си няма стопанин, заключаваш от вида й. Сещаш се, че бързаш, изправяш се и продължаваш по пътя си. Забравяш я. А тя остава на място. Проследява смаляващата ти се фигура в далечината, а след това уголемяващата се фигура на следващия минувач. Докога ли ще си мислят, че имам стопанин, въздъхва и с грациозен скок се мята върху близката ограда, където се изляга на слънце. Поне за малко преди и то да отмине.