Фтички

- Виж! Орел!
- Това не е орел - щъркел е! (Пауза) Какво правиш?
- Махам си мартеничката - нали видях щъркел.
- Не, не си. Ти видя орел, а аз видях щъркел. Остави я.

Србиje - разходка до Пирот, разни манастири, ждрелото на река Ерма и Димитровград

Еднодневна разходка до Сърбия е доста удачен начин за уплътняване на мързелив съботен ден. В интернет веднага намираме туристическа агенция, която предлага на много прилична сума транспорт до сръбските градчета Пирот и Димитровград, както и два манастира и изключително живописното ждрело на река Ерма. Предупредени сме от приятели и познати, че целта на тези екскурзии е български пенсионери да си купят евтина прежда и прах за пране от друга държава, но на инат не им вярваме и решаваме да опитаме.

Та Сърбия... Оказа се по-близо, отколкото си мислех. И въпреки че са толкова близо, сърбите така и не са надзърнали в нашата азбука да видят буквичката "щ", а се мъчат, пишейки "шт". Имат две азбуки - на кирилица и латиница. На монетите си имат изобразени сръбски манастири, а на банкнотите - вижте сами:

Не, това не е Милко Калайджиев!  А Никола Тесла, който е със сръбски произход. Един наш лев се равнява на около 50 техни динара, а една тяхна плескавица (ако не сложите ударението на първата сричка, веднага ще ви поправят) е към 80 динара, каквато е и цената на сръбската бира.
Важно е да се знае, че  Žestoka pića не означава "жестока пица", а "твърд алкохол".

Пирот. Името му означава кула, защото край града има останки от кули. А сега може да се види крепост, но само от външната страна, защото е заключена.

Ох, не ви запознах с Меденко, който пътува заедно с нас. Не го гледайте, че се усмихва - той е възмутен от мизерията при археологическата забележителност. За разлика от самия град Пирот, тук беше по-мръсно дори от България.

 

В далечината видяхме някакъв знак за (може би) екопътека и се отправихме към него. По пътя разбрахме колко обичат жителите на Пирот своя град.

 До табелата имаше кална пътечка, осеяна с остатъци от човешки и животински произход, но носовете ни не позволиха да продължим напред. На Меденко даже му падна едното око от гледката... Покатерихме се мъничко по скалите в срещуположната посока и се върнахме долу в цивилизацията.

Долу разбрахме, че думичката цивилизация може да се ползва в едно изречение с Пирот само с определението древна към нея. Времето тук сякаш беше спряло преди 50 години. Ако трябва да опиша Пирот с една дума, тя ще е спокойствие. Хората са от средна възраст нагоре, автомобилите са стари, но жителите се движат предимно с велосипеди. Навсякъде има велосипеди. Баби и дядовци с кошнички и велосипеди на пазар. Оставени велосипеди край пътя. Велосипеди, облегнати на дърветата. Така и не успях да видя велосипед, завързан или заключен за нещо. Явно или хората си имат достатъчно доверие тук, или просто никой не би откраднал такива развалини.

И идва момент за същинската част на градчето - пазара. Имах чувството, че сушените чушки са стоката, без която оцеляването на човечеството е невъзможно, защото почти всички там или купуваха, или продаваха такива чушки.

 Цените са по-ниски в сравнение с милата ни родина. Продавачите приемат и българска валута на някои места, но ако имате нужда от обмяна, change бюрото се произнася "менячница".
Нищо не си купихме от пазара, а само си откраднахме няколко запечатани на снимки момента.

Общо взето не им е лесно на сърбите с този език...

 Почерпихме малко сръбска мъдрост, докато покрай нас преминаваха тунинговани автомобили и старци с чушки.

Ние си носехме мартенички на ръцете, а там направо се бяха облекли като мартнички.
Успяхме да се измъкнем невредими от пазара, прекосихме моста над река Нишава и се завърнахме обратно към автобуса, където нашите възрастни спътници вече бяха напълнили багажното отделение с яйца, евтини лекарства и сирене.

 Сръбските таксита (за разлика от мен) не са в жълто.

Следваща спирка - Погановски манастир. Там хора почти нямаше, но пък популацията на котки компенсираше и за двата вида.

 Преди да сме се привързали прекалено много към дебелите мъркащи същества и преди Меденко да е загубил още някоя част от себе си заради облизващите се котки, отправихме се пеша към ждрелото на река Ерма, през което само минахме с автобуса на идване към манастира. Групата обеща да ни прибере като ни настигне с автобуса по обратния път.

Ерма, here we come! Реката ни предложи гледка, до която всеки трябва да се докосне поне веднъж в живота си. Ако не ви се разхожда, ще ви спестя мъките и ще ви предложа няколко снимки. Звуци там и без това не се чуваха - птиците сигурно още спят или не са се върнали, ако изобщо се връщат тук.

След светлината в края на последния от двата прокопани в скалите тунели, от него се подаде и автобусът ни, който беше достатъчно любезен да спре и да ни приюти на топло при бабите.

Дестинацията, към която той ни поведе, отново беше манастир (Суковският манастир) - този път мъжки, много стар, на другия бряг на реката. Бил е построен някога от царица Елена (ех, палава е била тази Елена - цял мъжки манастир да си направи). Но както и да е. Пристигнахме там. Посрещна ни мъж в расо с мобифон и ни направи знак с ръка да го последваме не към църквата, а към магазина... Тук може да се намери билкова ракия, доматен сок, мед и други съставки за алкохолни коктейли. Също така китайски химикалки и сувенири. Има и икони и свещи, но те не представляват интерес за нашите баби - ние икони си имаме и у София. Оставихме бабите да се чудят коя ракия ще е по-ароматна и се разходихме из манастира.

 Впечатление ни направи големият брой дяволи по иконописите (или както се наричат иконите по стени).

Обратно в автобуса и на път към Димитровград. Не знам къде се намира Димитровград в България и колко градове с това име има в нея, но един от градовете с такова име в Сърбия е точно до границата. За наше разочарование, в него не просто нямаше заключена крепост, а дори нямаше крепост. Но пък има евтини цигари, чипс с вкус на сарми, чипс с вкус на кисели краставички (само заради него бих дошла пак на това място - невероятен е) и контейнери за разделно събиране на отпадъци, при това използвани по предназначение.

 В крайна сметка Меденко, макар тежко ранен със звучащи в главата реклами на туристическата агенция и със знания за няколко нови вида плетки, споделени от бабите в автобуса, се прибра вкъщи доволен и навреме за демонстрациите по случай националния празник на България. А аз бях прекалено уморена, за да бъда доволна, но пък там успях да се снимам с автомобил с цвета на якето ми и да опитам прословутата сръбска скара. Меденко си е избрал за следваща дестинация Гърция, но все още преговаряме с него по въпроса.